Майките живеем със свещената мисъл че обичаме децата си. Правим всичко възможно за тяхното добруване, здраве, даваме от себе си, изразяваме любовта си. Всяка по начина по който може се старае да направи най-доброто. Но често в последствие започваме да се съмняваме дали постъпваме правилно най-вече в случаите в които децата ни, нашите мили творения не постъпват така както се очаква от тях. Избухват, държат се зле с нас, и това ни наранява. Тогава си задаваме въпроси на които се опитваме да си отговорим (в по добрия случай, защото някои нямаме време дори да се попитаме).

Какво става?

Защо така се случва?

Не мога ли да говоря вече с дъщеря си?

Защо сина ми мълчи и не споделя?

Къде е дъщеря ми?

Той не е за нея.

Тя манипулира сина ми.

Защо се държи грубо с мен?

Това дете не е моето.

Как се стигна до тук?

Срещала съм твърдения “Аз толкова обичам сина си, а той избяга от вкъщи, напусна ме. Не желае аз да му помагам, да го подкрепям. Защо?”

“Дъщеря ми ме гони не иска да ме вижда, какво ще правя аз без нея, живота няма смисъл”

“Сина ми не успя да постигне нищо в своя живот, няма инициативи.”

Дъщеря щастлива че е успяла да се откъсне от обсебващата и смазващата любов на майка си намира мъжа на живота си. Открива истински и топли чувства и не желае да чуе повече за нея.

Разочаровани и тъжни майки. Търсят грешките в себе си или ги приписват на другите. Търсят вина.

Ние майките силно загрижени да опазим детето си не смеем да го изпуснем от ръката си. Държим го здраво и не му даваме да падне. Така му внушаваме, че не бива да пада, че това е много страшно. Лишаваме го от неговия личен опит да се изтърси на земята и да се изправи отново, за да се убеди, че няма нищо драматично в това да паднеш, и че не оставаш завинаги в тази позиция, сам или с чужда помощ ставаш и продължаваш напред. Не е унизително да заплачеш, да потърсиш помощ.

Колкото е по малко детето толкова от по ниско пада и по леко и бързо ще се изправи. Ако не се научи да го прави рано няма как това да стане по късно, ще стане зависимо от ръката, която не бива да го изпуска.

Понякога много ни се иска да избираме вместо децата си. Без да си даваме сметка обсебваме изборите им. Само защото си мислим, че имаме повече опит, информация, познание. Безспорно е така но това е нашия личен опит, нашето лично познание. Нека да позволим на детето да упражнява правото си на личен избор, да трупа свой опит, а ние можем да се съгласим или да се противопоставим но аргументирано и със споделени лични емоции и усещания.

Как един пораснал син ще поеме инициатива, ако никога не е имал възможност да взима решение сам и да се справя, ако винаги е имало кой да стои зад него и да действа, да върши нещата вместо него.

Как друг пораснал син ще потърси помощ, ако до него когато се е нуждаел не е имало подкрепа и винаги е бил сам. Той предпочита самотата и да избяга от дома, където не е разбрал че е обичан и не е имало споделени чувства.

Личния характер който притежаваме определя различната специфика на взаимоотношения.

Някои обичаме да се откъсваме от действителността, да си изграждаме и да живеем свой измислен свят, където всичко е прекрасно. Не се доверяваме на тялото си, не му позволяваме да чувства и да изпитва емоции удоволствие, любов. Страхуваме се да докосваме, съобразяваме се със забрани в нас или извън нас. В тази връзка къде е детето, то е живо и материално, със своите нужди от любов и ласка, така то спира да вярва в тялото си, пораства с идеите, не материалните представи на които вярва повече отколкото на собствената си реалност.

Вечно закрилящата майка орлица, нейните грижи нямат край. Дали е добре облечено, нахранено. Взело ли си е сандвича. Жертвоготовна в името на детето. Тя е толкова обсебваща и смазваща, че единствения изход на детето е да вдигне революция и да избяга или да се превърне в буре с барут, което не спира да се пълни. Не смее да се разтовари от срах да не загуби това, което обича и остава вечен верен суверен.

Някои от нас обичаме да ни се възхищават, да бъдем важна част от живота на близките си. Да контролираме, за да опазим детето. Да му спестим негативни усещания. Увереността, че благодарение на нас децата ни са това което са, без нас не биха могли да се справят.

Страхуваме се да останем сами. Страхуваме се, че ако детето си отиде от нас няма вече кой да ни обича и боготвори.

Понякога пък сме тревожни, живеем с нашите страхове, дали се представяме добре в работата, в къщи, сред приятелите и близките, съседите, дали сме достатъчно морални и етични. Налагаме и на себе си и на детето хилядите правила с които ние самите неизбежно се съобразяваме. Посяваме зрънцето на отрицанието на нормите или страха от тяхното нарушаване.

В пубертета понякога настъпват катаклизми във взаимоотношенията между майката и детето, необходимо е да отделяме време за общуване. Да установим здрава връзка, не санкционираща, натоварваща и обвързваща, а носеща облекчение, спокойствие и доверие.

Ние си мислим че децата е логично да предполагат, да знаят, да са убедени че ги обичаме, защото така трябва да бъде, логично е, нали сме им майки. Живеем с мисълта, че всичко е наред и под контрол, че говорим нормално с порасналото си дете, но дали наистина е така.

Не действията или жертвите които вършим са достатъчен аргумент за да докажем любовта си.

Ваня Овчарова

Публикувано в списание “Здравей”